- Мъглата! Мъглата се приближава! Златокрилият се обърна с усмивка и опашката му трепна. - Нали ви казах, че пак в мъглата ще се скрият? Всеки път така правят - и всеки път мислят, че ще ни уплашат, зер не виждаме колко са. - Ама, Златокрили, ние наистина не виждаме! - погледна го с учудване змеят, който пръв бе видял мъглата, и бронзовите му криле се присвиха. - А има ли значение? - сви рамене златистият. - Мигар те е страх от тях? Ще ги надвием, както и друг път сме ги надвивали - ще ги пратим обратно в мъглата, от която ще изпълзят, нека с подвити опашки се връщат на Долната земя! - Хм, миналия път при Студен извор май твоята опашка беше подвита - погледна ги изкосо третият съгледвач и сребристите му люспи като че ли пробляснаха насмешливо. - А, Студен извор! Чист късмет имаха тогава - чист късмет! - отвърна му водачът им. - А и онзи вещер... ако не беше той да ни замае главите с огньовете си, че да не видим всъщност колко са хилави... Както и да е, време е да отида да ги поздравя, а вие си знаете работата нататък! С тези думи змеят се изпъна, плясна с криле и се издигна над дърветата. За всеки случай направи една обиколка над горичката, където останаха другарите му, а после се изви към полето, прелетя над рекичката и се плъзна над ливадите към уговореното място за среща. Дългите златни криле, които му бяха дали името, се къпеха в лъчите на залязващото слънце, снажното му тяло и гъвкавата опашка се виеха плавно при всеки размах, а в леко разтворената му уста, редовете остри зъби и пламъчетата в очите му се смесваха очакване на забавлението от битката и трезво осмисляне на всичко, което би могло да се обърка този път. Едва излязъл от горичката, Златокрилият забеляза движение сред мъглата - и оттам срещу него излетя друг змей. Той бе доста по-малък, с по-тесни, заострени криле, а бронята му и гребенът от три рога над очите му преливаха в различни оттенъци на синьото. Златокрилият се намръщи, разпери криле и се спусна към широкия плосък камък, който бе наречен още преди векове за място за последните уговорки преди битките. С рязък удар на опашката в земята змеят кацна, прибра крилете си и издиша малко облаче бял дим към другия, който стреснато тупна до камъка, разтърси дългата си шия и сведе глава, изчаквайки по-старшия боец да заговори. - Добра среща на таз земя, млади братко! - Добра да остане и до края дано, Златокрили! И славата на този ден чак до Долната земя да стигне! - А, тя че ще стигне славата, ще стигне - ама да видим каква слава ще бъде, ако така започвате - усмихна се дяволито ветеранът. - Като ги няма Синия вихър и Чернорог, толкова ли не можахте да намерите някой, който поне да лети да може, та са ми пратили гущерче с пух по опашката, едва-що от люпилнята излязло? Или сега, като чуеш, че предлагам за тринайсет оки злато да се борим с вас, ще избягаш бързо-бързо? Крилете на младока трепнаха, но той се засмя в отговор. - Е, аз мислех шест да предложа, но щом си казал тринайсет, тринайсет да са. Пък за другото, аз че мога да летя, мога - и макар и да не съм вихър като чичо, все има на какво да науча разни вехти прилепи с прах по крилете! Казвам ти, ще запомниш ти деня, в който си се срещнал с Мъглопръскача! - и с тези думи младокът разпери рязко криле, с един замах се издигна право нагоре, усука рязко опашка, присви глава и се преметна във въздуха, така че облакът дим, който блъвна като част от ритуалното предизвикателство, бухна в рядка мъглица. Златокрилият се хвърли рязко напред и се плъзна ниско-ниско над земята, разпръсвайки съвсем мъглата, като профуча току под корема на другия змей. Синият се стресна за момент, но се окопити бързо, обърна се и се изви в широка дъга, а накрая пусна тънка струйка пламък към шията на противника си и разтвори уста в устрема си да я захапе. Шията обаче вече не беше там - опитният змей се бе преметнал на другата страна и всичко, което Мъглопръскачът усети, бе опашката на Златокрилия, която със силно изплющяване го плясна по лявото крило. Сетне и двамата се спуснаха обратно на земята и си кимнаха с усмивка; съратниците им, които ги гледаха отдалеч, видяха, че ритуалът е спазен - и змейовата битка започна. * * * - Гръмна ли бре, Либене? - вдигна поглед от масата младият ратай. - Дааа, силно тресна, май зад хълма беше - огледа се ортакът му и остави заровете. - Ей, бай Насо, дай още една кана от това, младото вино, че и тая нощ няма да се прибираме, ако над Люляково поле и буря се извие! - Оооо, добре, значи тази вечер бурята ще ви е виновна - разсмя се кръчмарят и посегна към бъчвата. - Каква буря бе, вие пак трети час над таблата сте заседнали, тия зарове сигурно вече в главите ви кънтят! * * * Вече час се виеха змейовете над Люляково поле, един по един излизаха и над ливадите сили мереха. Мъглопръскачът гледаше доволно кръженето на двамата си малки братя и току потупваше с опашка камъка. Златокрилият пък се усмихваше щастливо, предвкусваше вече гощавката със спечеленото имане - че нали двамата му другари ако с тези младоци не се справят, няма да могат през гората на Долната земя да се приберат - самодивите на мира няма да ги оставят от подигравки. - Наистина не мога да ви разбера - обърна се той към синия. - То разбирам късмет да не сте имали, разбирам, че по жътва и змейовете не се свъртат вкъщи, ама малко по-опитни бойци хич ли нямаше? Дяволит присмех премина през лицето на Мъглопръскача. После той се вгледа в далечината и разпери театрално криле. - Опитни бойци ти се приискали, така ли? Ами на ти, гледай тогава - в нашата мъгла не само мои братя има! Златокрилият се намръщи учудено и се взря в мъглата - този път тя се виеше около нещо доста по-малко. Изведнъж се чу крясък и над поляната се стрелна едра черна птица - или поне на пръв поглед изглеждаше черна. Въздухът около нея трептеше леко, а перата й като че ли сменяха цвета си, преливаха от черно към синьо, към зелено, към бяло, към червено и после пак към черно. И докато окото се чудеше какъв всъщност цвят е това, което летеше към змейовете, то като че ли си избра един, но започна вида да си мени - крилете се издължиха, на главата се вдигна гребен от рога, перата заприличаха на люспи, а под тях се оформи огромно синьо туловище. Тревата и храстите се слегнаха, а когато това, което вече беше змей, изкряска пак и се спусна ниско над реката, след него се издигнаха пръски вода. От изненада Златокрилият подскочи и после бавно се спусна обратно на земята. - Птицата Мамник! Та той не беше ли нейде из Юргутското ханство, не го ли беше наел хан Норшак да води тамошните хали и да ги учи? Как така сте успели да го доведете тук? - Ами уговорката е за двайсет години служба, но ханът го пусна да се върне по нашите земи за година, точно навреме май! - усмихна се синият на изненадания си противник. - Но ти не се разсейвай, гледай сега, гледай! В този момент Златокрилият осъзна какво всъщност вижда над ливадите. - Мамникът, син... и двамата ти сини братя! Змейово хоро! Ще играят! - Да, ще играят! - Мъглопръскачът погледна към Огнената планина на запад. - И точно навреме ще играят, слънцето вече почти залезе. Среброликият и Бронзовият рог - двамата другари на Златокрилия - също се бяха спуснали на земята и се загледаха. Колкото и неопитни да бяха двата малки сини воина, те все пак бяха сини - а на змейовото хоро, вълшебния танц на родовете, всеки змей се раждаше научен. Птицата Мамник, сега син змей, долетя до младоците и поспря за миг във въздуха, колкото да им даде време да се издигнат и те. Сетне тримата се обърнаха към противниците си - и към Златокрилия и Мъглопръскача, които гледаха битката отстрани - и изведнъж, без сигнал, без знаци, тримата заедно започнаха да се въртят на място. След секунда-две излетяха в три различни посоки, присвиха криле, извиха обратно... и се впуснаха в бесен, наистина вълшебен танц, бурна феерия от сини блясъци и огнени струи под последните лъчи на залязващото слънце. Три мрачносини опашки ту се преплитаха, ту се усукваха сами около себе си, ту се свиваха; три чифта ярки, светли криле свистяха из въздуха в унисон, сякаш носени на едни рамене; три глави се издигаха към разпръсналите се облаци или пращаха горещи пламъци към водите на реката, та лека мъглица да усили магията. Когато тримата накрая кацнаха на земята и останаха неподвижни, разперили гордо криле, никой от другите змейове не можеше да продума, никой не знаеше колко време е изминало, никой не забеляза дори, че слънцето съвсем е потънало зад планината - змейовото хоро ги бе омагьосало. * * * - Либене, Либене! А това какво е бре, Либене? - завика стреснат Стоян и посочи планината, или по-точно небето над нея, което проблясна ярко, и втори път, и трети... - Това ли? Не, не са светкавици... - рече учуден Либен и остави пак заровете на масата. Известно време и двамата гледаха, без да продумват, докато проблясъците зад планината продължаваха. Възрастният ратай едва-едва промълви "змейово хоро", и след още две блясвания магията свърши. - Какво, какво каза? - обърна се към него Стоян. - А, не, нищо, бабини деветини, няма значение... - поклати глава Либен. Стоян впи поглед в празната кана между тях. - Стига толкоз, Либене... стига толкоз, дай да ходим да си лягаме, че утре работа ни чака - а в това младо вино знае ли човек бай Насо какво е сложил - щом след три кани такива неща взехме да виждаме... Либен се поусмихна и пак поклати глава, но нищо не каза. * * * - Еееех, добре, върви ти днес! - хвърли картите на масата писарят и със широка усмивка посегна към кесията. - Колко беше сега... една, две... върви ти, откъде да знам аз, че такива карти имаш... три, четири, пет... ей, кръчмарю, дай още малко медовина насам!... седем, осем... след хубавото ми змейово хоро как можа да извадиш тоя юнак-халоубиец!... десет, единайсет, дванайсет... ето, взимай, твои са, спечели си ги. Ама простено да ти е, нали ме доведе тук, а медовината тук наистина е хубава! - Хм, май пак нещо послъга с броенето на тия жълтици, ама здраве да е! - сви рамене ловецът и смигна. - Хайде, този път ти раздаваш. - И нали съм ти казвал - писарят взе останалите карти от тестето и подаде две на ловеца - нали съм ти казвал, че хич не харесвам да ме мамиш - най-много мразя да ми играеш карти, които не съм ти раздавал! - намуси се той престорено и поклати глава. Ловецът избухна в бурен смях, взе новите карти и отпи от чашата; нищо нямаше на света, за което да замени този живот в планината. Юли 2006 София